Журналист от "Дума": Искам да протестирам!!!

Журналистът в партийния вестник на БСП – ДУМА – Александър Симов публикува следния текст, часове след избирането от Народното събрание на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, в личния му блог “Алхимичната лаборатория на Александър Симов”

Бях оптимист за кабинета “Орешарски”, когато целият Фейсбук го кълнеше. Вярвах, че новото управление ще направи нещо различно, дори когато дежурните скептици казваха, че нищо няма да се промени. Имах надежда за нещо. Имах надежда и за всичко. Вярвах.

След Бойко Борисов беше лесно да вярвам, че промяна ще има. След тъпотията, казва си човек, няма как да пропаднем по-дълбоко. Ама бях забравих за онзи герой на Йонеско, който драматично каза: “Колко високо е дъното!”. А пък после се убедих, че дъното е само една философска хипотеза. Тоест дъно няма. И пропадането може да бъде безкрайно.

Когато днес седнах пред компютъра в работата си имах 55 съобщения във ФБ. В началото си помислих – да не би да си ми дали Нобелова награда тайно и народът да ме поздравява. Не. Всичко това бяха линкове към новината за избора на Делян Пеевски. В повечето случаи това бяха линкове придружени от удивителни. Много удивителни. Ама много удивителни.

Нека и аз да дам принос към моята реакция: Делян Пеевски – шеф на ДАНС?!!! Ако удивителните можеха да правят земетресения, България щеше да се тресе днес постоянно. Зад назначението на Пеевски не прозира нищо ниво, нищо свежо, нищо оригинално. Зад него се видя, че стои същата нечистотия, която трови от години живота на тази страна. Тази задръстена, корпоративно-олигархизирана клоака, която излъчва управление след управление в името на собствени си интерес.

И най-голямата ми болка е, че БСП само за един миг, само с едно гласуване стана лице на този мрачен, гнусен и противен процес. Изобщо не искам да разбирам основанията за гласуването в зала на този човек, нямам намерение да съм толерантен към абсолютната идиотщина, няма да приема зорлем да ме правя съучастник на мрачни олигарси, корпоративни кръгове и стари вампири. Човешкият живот е твърде кратък, за да се примирява.

О, колко ироничен може да бъде животът. Само преди няколко дни се опитвах да убеждавам група приятели, че аз съм правия, че Орешарски трябва да получи шанс. Съдбата реши да ми го върне. Както се казва – показа ми, че идеализмът в България се заплаща със строшено чене. В случая даже с хвърлено по черепа ми паве. Защото аз така почувствах решението за Пеевски. Като паве по моя череп. Управлението в което се опитвах да вярвам ми показа, че не дава пет пари за мен. Че изобщо не му пука за моя глас, моите разбирания, моят опит за светли идеи. На тях им пука единствено за господарите им. Аз изчезнах в бурята на това решение. Мен вече ме няма в тази власт.

Така че сега изпитвам същата съдба като тази на хората на които се подигравах. На парламентарно непредставените. Така че днес ще гледам да отида на протеста срещу избирането на Пеевски. Дължа го на собствената си съвест. И на спасението на душата си. Дължа го на всички удивителни, които получих. Дължа го на себе си.

Искам България да бъде друга държава. И може би трябва да разрушим всичко старо, за да стане това.

Не знам. Сега просто искам да протестирам!