По софийския Бродуей

    

И си спомних, че ми разказваха за кафене в Париж, където Симон Синьоре в последните години от живота си ходела всяка вечер. Изпивала по едно питие и си тръгвала. Кафенето започнало да се пълни с хора. Идвали, за да видят Симон Синьоре. Влизали с благоговение. Гледали я с обич. Макар и в края на земното си пътуване, Симон Синьоре отново имала своята публика. Само че в Париж.

И до ден днешен това кафене винаги е пълно. Хората влизат, за да видят масата, на която е седяла Симон Синьоре. Само че във Франция.

Тука положението е "И к'во от т'ва, ма!"

Нямаме почит. Никой не е по-велик от нас самите. Няма пиетет към таланта, към мъдростта, към другия. Всеки смята, че светът започва от него. Земята ей сега се е завъртяла, а преди това - бяло поле. Не са писани книги, не са откривани чудеса, не са създавани светове.

И какъв е резултатът?

Връзките са прекъснати.

Глаголстваме в сегашно време. И главно от първо лице, единствено число.

Опасно е сам да си си бог. Тревожно е да не можеш да изпиташ възхищение и да се поклониш пред по-големия. Вредно е да отричаш традициите. Ако не знаем с кого сме свързани и кой ни е предал щафетата, ако не помним на кого какво дължим и от кого какво сме получили, тогава наистина - "к'во от т'ва?".

В музиката тонът не започва от начало. Той веднага запада, ако не го поддържаш жив. Все едно го започваш непрекъснато. Това, което поддържа нещата в живота живи, е предаването на смисъла им от човек на човека. Сигурно затова хората се тълпят в кафенето, за да погледат масата, на която е седяла Симон Синьоре.

Защото всички ние сме едно цяло, ние сме клетките в голямото тяло на човечеството. Здрави и болни, млади и стари, всякакви. Само заедно можем да изграждаме. Поотделно можем да рушим. И ако все пак се превърнем в създатели, то е защото и преди нас е имало такива. Хубаво е да можем да им се поклоним. Да погледаме масата им. Да им благодарим.

kafene.net

Сподели във Facebook Сподели в svejo.net Коментари