Тадаръков: Някой иска да провали САПАРД

САПАРД : САПАРД. Тя е програма, администрирана от земеделското министерство, което е под контрола на ДПС. През 90-те години ДПС означаваше етническа партия. ДПС днес означава само и единствено корупция. Вече до такава степен е очевидно, че през последните седмици наблюдаваме опити на знакови фигури от БСП за разграничаване от ДПС. Първо Румен Овчаров, а днес (петък - бел.ред.) това направи и Георги Кадиев. Усилията им обаче са напразни. БСП не може да се разграничи от ДПС. Тяхната тройна коалиция, осветена от усилията на г-н президента, на практика води до синкретизъм на тяхното корупционно присъствие във властта. Свидетелство за това е другият голям скандал, който се вихри в МРРБ, където една групичка, произхождаща от гр. Сливен, начело с министъра, е приватизирала не само парите на българските данъкоплатци (които, както казва министър Румен Петков, не подлежат на контрол от ЕС), но очевидно са посегнали и на пари, които са в тесния смисъл европейски. Поради това и жизнено необходимите за България средства за изграждане и обновяване на българската национална инфраструктура сега са запорирани. Проблемът на българското правителство не е "корупцията". Самото понятие за корупция означава отклонение от определена норма на институционално поведение. Проблемът на България е, че отсъства норма на институционално поведение. Посткомунистическата олигархия, освен алчна и арогантна, е и примитивна. Тя притежава картина на света, съответстваща на родово-патриархалния тип обществени и властови отношения. Тази олигархия, децентрализирана на бивши комунистически родове и техните наследници, функционира като родово-племенна олигархия, която не само не е способна да преустанови грабежа на национална собственост, тя не е в състояние да изгради основите на модерна държава.На повърхността означава адекватна реакция на ЕС спрямо невъзможността на българското правителство да спазва нормите и процедурите за употреба на европейските пари. В една по-голяма дълбочина означава много сериозно предупреждение за по-нататъшни наказателни мерки за българската държава, ако тя не предприеме необходимите действия, за да функционира, макар и отчасти, в рамките на европейските институционални норми и процедури. За съвременната българската държава обаче е много трудно да го направи, тъй като нейният генезис е в криминалния процес на приватизиране на национална собственост през 80-те и 90-те години. Икономическите елити, а оттам и техните икономико-политически олигархични връзки с формално националните институции, имат криминален характер именно поради криминалния начин на присвояване на общи национални средства и поради устойчиво криминалните стереотипи на тяхното възпроизводство. В раздържавяването на комунистическата национална собственост и превръщането й в частна пазарна собственост навсякъде в централна и източна Европа имаше криминален компонент в по-голяма или в по-малка степен. Разликата с българския случай е, че след като приключи базисната приватизационна вълна, новите икономически елити в централноевропейските страни сключиха негласен обществен договор със своите съграждани, че какъвто и да е произходът на новото им богатство, оттук нататък те ще се разпореждат с него по цивилизован начин. Българската олигархия отказа и това. Управлението на последните две правителства показва, че политико-икономическата олигархия отказва да "избели" своето ново богатство и да го впише в система на предвидими и прозрачни политически и икономически процедури, с които в голяма степен се характеризират обществените отношения в ЕС. Този продължаващо устойчив криминален характер на българските формално национални институции, иначе институции за обслужване на посткомунистическата олигархия, води до нарастващ конфликт между България и нормите и процедурите на ЕС.