Гангста рап 2

    

Стенограмата от изслушването на генерал Танов, публикувана в "Капитал", си остава прелюбопитно четиво и след оставката на Румен Петков. Документ с непреходна стойност, при това - далеч не само заради фактите в него.

Тази стенограма като огледало отразява провинциализма, разгащеността и моралния релативизъм, с които е обзаведено всекидневието на мнозина български управници и правоприложители.

От генерал Танов, разбира се, не може да се очаква, че ще омае парламентарната комисия и по-сетнешните си читатели с изящна реторика, с висок стил и с прецизен наратив.

Неговата работа е била да лови бандитите. Но вълнуващият му диалог с комисията на моменти те кара да се чувстваш не под покрива на висшия законодателен орган на страна-членка в ЕС, а насред мегдана в някакво забравено от Бога и непоправимо подминато от модерността затънтено селце.

Трогателното използване на малки и дори на умалителни имена (Васко, Ивайло, Вальо, Павлин, Тони, Весо, Дъбката и пр.) не само създава провинциален уют, то внушава и нещо леко смущаващо: тука на мегдана, ние сме все свои хора, знаем си и кътните зъби, нищо, че

едните са стражари, а другите апаши

В тази графа "неглиже" влизат още братя Галеви, Златко-Баретата, Тони-Мамата - все членове на българския истаблишмънт редом с Големия и Малкия Маргин и блаженопочившият бай Миле, които тези дни отново привлякоха вниманието на просветената общественост.

(Да не отваряме пък дума за ширналата се като нива селско-стопанска метафорика, в която е затънала същата тази общественост под мотото "Я елате, пиленца, при батко!")

Когато четеш стенограмата, неизбежно те наляга и още едно подозрение: тук

всичко е приблизително, а границите - размити

Появяват се някакви имена и хора (кой, по дяволите, е Артур?), за които така и не става ясно от добрите ли са, или от лошите.

Разни неща се вършат в "устен порядък", към фактите често се лепва по някое "мисля, че", а важни държавнически мисии се осъществяват в колата на път от Русе към София или пък на басейн "Спартак".

Читателят отново изпитва приятното чувство на провинциален уют и патриархална топлина, но това май не е най-здравословната атмосфера в една правова държава.

Защото в една правова държава, мисли си наивно авторът на този текст, министрите не си позволяват словесна разгащеност, политиците не сядат край една маса с бандитите, а полицаите не се тупат по раменете с "Баретата", "Мамата" и останалите представители на съвременния бестиариум.

Така опитът да се обясни всичко това на един външен наблюдател (който обитава такава правова държава), обикновено спихва до две банални и обезкуражаващи констатации:

Първо: в България вече никой не може да различи стражарите от апашите.

И второ: в България вече никой не знае къде свършва мегданът и къде започва държавата.