Животът като скандал

    

Преходът започна с вътрешнопартиен преврат чрез натиск. Но не от страна на недоволните българи или някакво силно дисидентско движение, а от партийната върхушка в Москва.

Режимът и неговите забрани паднаха, а българските граждани откриха, че има свобода на словото. И предпочетоха да я употребят предимно за караници помежду си. От самото начало та до днес.

Не си спомням в българското общество някога да е имало дебат по същество. Разговор или спор, проведен чрез медиите, който да е довел до някакво положително развитие.

Максимумът, който е постиган, е отстраняването на даден човек

от поста му или партия от властова позиция. Следващата крачка - позитивния изход от поредната криза така и не успяваме да направим и нещата продължават по старому. През последните осемнадесет години развитието на страната се дължи изцяло на външни фактори и за това е толкова бавно.

В началото Москва ни каза кога да изоставим социализма, в средата МВФ ни спаси от икономическата катастрофа след като бяхме оставени сами на себе си, а сега ЕС се чуди как да накара вече приетата мафиотизирана страна да придобие малко по-човешко лице.

Нито една от реформите, стартирали с осем годишно закъснение не е доведена дори до средата, а повечето и по-важните въобще не са започвани. Имам предвид тези в образованието и съдебната власт.

Българите в България живеят в затворен кръг от разправии,

които не водят до нищо друго освен до омерзение. Извън периметъра на поредния скандал, който тресе страната, е пустота и разпад. Болниците и училищата са най-симптоматичните примери в това отношение.

Периодично някои българи си вземат шапката и се махат от това уморително и все пак безсмислено живеене.

Останалите продължаваме да го поддържаме с поредния скандал. И най-беглия поглед показва, че в новата ни история не е имало дори и две години спокойно развитие, което да покачва качеството на общия ни живот.

Не говоря за стандарт, а именно за качество на живота. То сякаш става все по-лошо, но за сметка на това все по-скъпо.