Могилино не е криза, а състояние

    

Коалицията от неправителствените организации, сформирана по повод Могилино, е на път да се разпадне. Аз бих нарекла това не "криза", а състояние. Това е закономерно, защото различните организации имат различни виждания за бъдещето на децата, макар и еднакво отношение към сегашната ситуация. Но по-важното е, че сега започва битката за статуквото и парите. Статуквото е удобно за мнозина, а парите за благосъстоянието на децата - невинаги за правата им - ще стават все повече.

Всяка стотинка в повече за домовете създава удобство на персонала и задълбочава проблемите на децата. Защото проблемите на децата в домовете не са финансови, а системни. Управлението, а оттам и отговорностите за развитието на децата са "разпределени" (по възможно най-безумния начин!) между общината, Министерството на труда и социалната политика (в частност Агенцията за социална помощ) и Държавната агенция за закрила на детето, която упражнява нищо незначещото право за "методично ръководство". Експертните лекарски комисии, в които често не различават затруднения в говора от умствено изоставане, лесно слагат медицински диагнози и издават осъдителни присъди: "100% загубена възможност за социална адаптация". Невероятно, но факт!

Така животът на детето е предопределен от етикет, сложен, преди да се разбере какви са истинските качества на "стоката". Щом не може да се социализира, детето трябва да бъде рехабилитирано - всеки ден, по цял ден. Родителите, особено в малките населени места, нямат към кого да се обърнат. Детето попада в институция, без отказ от родителски права. Детската градина, училището са недостъпни - физически и функционално - за деца, които не подлежат на социална адаптация. Селищата са изградени по начин, който затруднява родителите с обикновени детски колички, камо ли тези с инвалидните. Децата от квартала не са научени, че хората са различни, че някои имат нужда от помощ, за да се движат, други не виждат, трети не чуват, че някои по-трудно говорят или разбират "нашия" говор.

Казаното дотук определям като "безотговорно държавничество"! А решението е просто - на всеки лев за социалните домове да бъдат отпускани по пет лева за участие на децата с увреждания в живота на общността! (Но не само чрез дневни центрове и защитени жилища.) Така личният доктор на детето ще се среща редовно със специалист по съответното увреждане, детски психолог, социален работник или други необходими експерти, за да подпомагат развитието на детето в семейството и в средата на неговите връстници от квартала.

За всяко дете с увреждане трябва да има личен план за работа и израстване в естествената му среда, който да обхваща всички сфери на развитие - от физическото през емоционалното до социалното. Местната детска градина и училището да бъдат подготвени да приемат и обучават всякакви деца - със и без увреждания. Рампите, асансьорите и широките тоалетни да бъдат съчетани с подготовка на общообразователните учители за работа в смесени паралелки - не от деца на различна възраст, а деца с различни възможности.

Учебното съдържание и организацията на учебния процес да бъдат подчинени на една-единствена цел, а именно научаването на децата, не просто обучението им. В класовете да се говори за различията като ценност, а не като заплаха, за правото на всяко дете да се учи, да играе и да расте заедно с връстниците си.

Тогава министър Масларова ще бъде изненадана колко могат децата с увреждания. За съжаление тези от Могилино и от останалите социални домове не са имали шанс. Затова аз наричам обикновен цинизъм тезата на министър Масларова за отговорното родителство в условията на безотговорно държавничество.

Едва когато министрите на здравеопазването, образованието и социалната политика се ангажират да променят системата така, че тя да заработи в интерес на всички деца, тогава семействата ще бъдат подкрепени, децата ще имат възможност да развиват максимално своя капацитет, а на родителите ще може да се търси отговорност за безотговорно отношение към децата им.

* Авторът е председател на организацията "Център за независим живот"