"Батак като място на паметта"

    

Ако не бяха бодигардовете пред вратата на залата, човек би помислил, че идва на обичайна научна сбирка, на която ще чуе различни тези по една и съща тема и ще има възможност да каже какво мисли в заключителната дискусия. Всъщност така и стана, което още веднъж показа, колко измислен беше целият скандал около проекта на Берлинския свободен университет "Батак като място на паметта".

Без кресливо-истеричните заглавия на булевардни медии и без похотливите домогвания на политици към темата за патриотизма, двуезичният каталог към несъстоялите се в България конференция и изложба показа истинския си вид на най-нормално научно изследване.

Защо тогава се стигна до ненормално ескалиралото напрежение в България?

Това беше един от основните въпроси при представянето на каталога в берлинския Свободен университет. Съставителите му си поделиха функцията на безпристрастни наблюдатели. Единственият им коментар бе поредното изявление: "Никой никога не е искал да отрича Баташкото клане". Впрочем от това твърдение нямаше нужда - всеки можеше да прочете каталога.

И докато изкуствоведката Мартина Балева се ограничи с представянето на съдържанието му, т.е. онези доклади, които така и никой не чу в България заради прекалено високия пегел на медийната шумотевица, другият съставител, историкът Улф Брунбауер, скицира накратко скандала, избухнал като от нищото и набрал светкавично скорост.

На видеостената се появиха изявленията на президентския съветник и историк Божидар Димитров за това, че проектът е спонсориран от Турция, на самия президент, решил да брани неизвестно от кого българската чест, зловещия лозунг от митинг на Атака - "Балева на дръвника, швабата-юдеин на ешафода" и най-накрая една непряко свързана и въпреки това многозначна снимка на скорошно погребение на български хан, десетки векове след смъртта му.

Българинът не помни жертвите с цел възмездие

Според д-р Евгения Иванова измисленият скандал около този проект демонстрира опита на така наречените политически елити да създадат българска "травматична памет", която се основава не на характерното до този момент за българския исторически разказ "геройство" на загиналите за свободата на родината, а на тяхната жертвеност, на търсещото възмездие мъченичество.

"Опитът" за това засега обаче се провали, категорична е преподавателката в Нов български университет, не защото българинът е по-толерантен от другите народности, а защото:

"Първото е липсата на традиции. Много е трудно в 21-ви век, в постмодерната ситуация, когато няма единен национален разказ и единна национална история, да се изобрети каквато и да е било памет. И втората пречка, с която биха се сблъскали тези опити за изобретяване на травматична памет, е липсата на заплаха в българското общество, заплаха, аналогична на заплахата Косово."

Заключението на етноложката Евгения Иванова: политическите елити не успяха да изплашат достатъчно българското общество.

Това обаче не означава, че така наречената култура на помненето е успяла да отхвърли голямата си зависимост от политиката, въпреки плурализма в българското общество след 1989-та година.

Културата на помненето е доминирана от политическите лагери

Това стана ясно от доклада на проф. Щефан Трьобст, един от малкото добри познавачи на България сред германските историци:

"Днес няма една-единствена партия, която да играе доминираща роля. Културата на помненето обаче продължава да е силно доминарана от държавата, от големите политически лагери. В същото време гражданското общество и индивида са силно маргинализирани", твърди проф. Трьобст.

Не случайно "скандалът" заглъхна с излизането на каталога на българския книжен пазар през есента на миналата година. Дори и само това показва, че културата на помненето в България беше политически употребена, също както и част от българските историци. Това, впрочем, не им е за първи път.