Държава от картон

    

Днес получих просветление. Изведнъж прогледнах. Като мълния ме тресна осъзнаването на един прост факт. Трябваше да се натрупа достатъчно голямо количество, за да се промени качеството на мисълта ми.

Нямам комплекси от това къде живея. Съобразявам се с действителността, с това, с което разполагам. Мога да живея и с тази реалност. Не се примирявам като Кандид и не търся евтино задоволство в бедното българско живуркане.

Просто аз съм достатъчно узрял, че да не ми дреме в София ли живея или в Лондон, в село Соколаре или в Ню Йорк. Мога да съществувам като личност и да се наслаждавам на отредените ми дни, в която и да е точка на планетата.

И обясних всичко това само за да разберете, че не влагам ни най-малко злоба в констатациите си.

Просто искам да протоколирам тази 2008 година от собствената си гледна точка. Ако живеех в САЩ, там щях да откривам и събирам други абсурди. Но със сигурност и там, и в Германия, и в Австралия има такива. Така че заболеваемостта е всеобща. По света политиците творят и живеят в различно лицемерни, нехуманни и крадливи държавни системи.

Та днес разбрах, че живея в държава от картон. Установих го във вида на картонените полицейски автомобили, осеяли шосетата от Бургас до Варна и от Варна до София.

През няколко десетки километра, закрепени за основата на билбордове, стоят картонените профили на бели полицейски опели с надписи ПОЛИЦИЯ. Едно към едно с оригинала. Целта им е да те заблудят. Да те накарат да намалиш скоростта, като видиш силуета.

Шофьорът на микробуса, в който се возех, падаше от смях при вида на всеки картон. И не намаляваше скоростта. (А и не познавам някой, който спазва ограниченията на скоростта. Скоростта се намалява само когато някой отсреща солидарно ти пресветне с фарове - значи наблизо има истински полицаи. Не от картон.) Голям смях падаше в микробуса. Какво друго ни оставаше.

Картонените полицейски автомобили ми показаха ясно как се работи и разсъждава в България. През времето, докато техните картонени аналози влизат в ролята на бостански плашила, истинските полицейски автомобили са на няколко километра оттам и охраняват проститутките.

За да бъде пълна бутафорията, очаквам да видя картонен силует на фуражка и палка край картонения автомобил.

Но тук не става въпрос само за катаджиите. Това е модел на мислене. Това е същностна душевна характеристика и типологична черта. Наследниците на комунистите успяха да наложат сурогата вместо оригинала във всички области на битието ни.

В момента, докато румънските попгрупи правят световни хитове, България се прочува в цял свят с неповторимия хит "Кен лий". Не песен, а чучело. Не изкуство, а имитация. Не оригинал, а криво отражение. Достойни сме - да будим присмех. "Кен лий" е песен от картон.

В момента, когато сръбският професор Милорад Павич издава поредния си световен бестселър, поредната книга, която ще се продаде в милионен тираж, тук на улицата застрелват едно момче за това, че издавало книжки за бандитите. Тези книжки също са бестселъри и хитове. Макар и не в милионен тираж. Героите и прототипите от тези книжки днес вдигат поредния тост за своя успех.

Тяхната кашонено-картонена система функционира перфектно. Декорът е заблудил всичките им врагове. Нас.

В момента, в който обикновените хора на запад отиват да се забавляват с поредното зрелище от Шампионската лига, у нас претрепват от бой на улицата някой нещастен футболен съдия. После и самите футболисти се изтрепват на терена пред погледа на необикновените си фенове.

Във времето, когато един учител в Чехия взема 600 евро заплата и продължава да се бори за повече, нашите сконфузено се насметоха обратно в класните стаи, където да ги бият на воля и където кротичко да изтърпяват до петнайсто число, когато касиерката ще им наброи толкова тежко извоюваните 350 български лева.

То бива, бива седенки, ама дайте да си имаме уважението. Личното богатство на Даниел Вълчев се изчислява на няколко милиона - във всякакви номиналии. Искам някой да се обзаложи с мен и да ми докаже, че той завалията вярва на гладните и изтормозените. Че много му дреме. Мечтая той да е първият сит, който е повярвал на гладен.

Да продължавам ли? Не виждам някаква област от нашия живот да не е менте. Всичко е от шперплат, всичко е натъпкано със слама. Мисля си, че и тези физиономии, дето гледам всеки ден в телевизора, също са някакви роботизирани кукли, някакви киборги от силикон и пластмаса последни модификации.

Както има картонени полицейски автомобили, така предлагам в парламента над всяка седалка да има закачена по една снимка. Да се снимат депутатите и снимките им да се монтират върху пръчки, които да се заковат върху седалките. Стига ни толкова. И това ни е много.

Депутатите са сериозни хора и трябва работа да вършат, да се срещат с когото трябва, да прибират каквото е необходимо. Да ходят да разпускат при проститутките, дето ги пазят истинските полицейски коли.

По същия начин да се въведе ред и в кметствата и министерствата. Изчакваш си часа за прием кротко на пейката и усмихната секретарка ти съобщава, че вече можеш да влезеш. Зад бюрото на господин кмета (министъра) е забодена огромната му усмихната фотография. На въпросите ти отговаря неговият записан глас. Отпред на бюрото му можеш да видиш личния му подпис и нотариално удостоверен сертификат, че снимката и записът са всъщност неразделна част от личността му и имат същите свойства.

Заедно с тези технологии като съпътстваща мярка предлагам да се забранят всички телевизии и да се основат един-два анимационни канала. Ще ни показват рисувани картинки. Рисуван парламент, рисувано правителство, рисуван президент.

После всички ще почнем да рисуваме. Ще си рисуваме вкъщи пари, с които ще си купуваме от магазина хляб. На картинка. Натам вървят нещата и защо трябва да се лъжем. Да бъдем откровени. Така както полицаите вече са откровени с нас. Няма да пазят те. Ще пазят картонените им колеги.