Усещане за възкресение

    

Един след друг чезнат в небитието българските обичаи...

Колко от нас знаят "Отче наш"... Колцина са тези, които могат да изпеят цяла българска песен... Или да кажат стихотворение от Иван Вазов... Народът, дето "духовно покори земите, които завладя с меч", днес няма дух...

Представям си как Симеон (става дума за Симеон Велики!), вдъхновено е освещавал бойните знамена преди битката при Ахелой на 6 май 917 г., денят на Свети Георги Победоносец. Сега ритуалът кухо се повтаря, но го няма онова, което е правело българите победители. Липсва усещането за историческа мисия. Отсъстват традициите - циментът, който свързва хората и ги прави народ. Дори годината 917-а от мнозина сигурно се схваща като печатна грешка. Защото у нас вече всичко започва от 1917.

Историята бе пренаписана и Свети Георги от воин стана овчар. А овчарите станаха воини на Партията.

Един каменен овчар на югозападния вход на София напомня, че през 1918-а е имало опит да ни направят съветска територия. Неуспешен. През 1923-а е следващият. Едва на третия път - през 1944-а, септември стана май. И се започна прокарването на мечтания от Русия път към топло море.

Пречки за всеки завоевател са езикът, вярата, традициите. Те трябваше да бъдат унищожени...

Първата работа на слезлите от гората партизани, под ръководството на опитни съветници от Москва, бе да лишат народа ни от онези, които са можели да го обединят и противопоставят на настъплението на варварите. Сред първите жертви бяха свещениците. Не пожелалите да последват примера на "червения поп", бяха изпратени в концентрационни лагери или платиха с живота си... Църквата, опазила духа на българите, бе завладяна от тези, които Исус някога прогони от храма - търговците на човешка съвест, продавачите на национално достойнство...

Що за духовни водачи на българите могат да бъдат люде, прекарали много години в подворието на Москва, които в молитвите си на първо място поставят руския император, а забравят да споменат поне един от достойните български владетели... Например княз Борис I Покръстител, на когото и руснаците дължат азбуката си...

Повод за всички тези познати истини ми дава една новина от Полша. Там е публикуван документ, от който личи, че през 1979 г. секретариатът на ЦК на КПСС е издал тайна смъртна присъда за папа Йоан Павел II, тъй като "политиката, провеждана от него, застрашава бъдещето на комунизма не само в полската държава, но и в страните от цяла Източна Европа".

Подписалите се Михаил Суслов, шеф на партийната пропаганда, Андрей Кириленко, Константин Черненко, членове на президиума на ЦК на КПСС, Константин Русаков, Владимир Пономарьов, Иван Капитонов, Михаил Зимянин, Владимир Долгих, Михаил Горбачов, секретари на ЦК на КПСС са наредили на КГБ "да бъдат използвани всички достъпни средства, за да се избегне новата насока в политиката, започната от полския папа".

Полша имаше духовници-знамена. Като кардинал Вишневски, отец Попйелушко, кардинал Карол Войтила, който веднага щом беше избран за папа през 1978 г. каза на своите съотечественици: "Не се страхувайте...!" И ги призова да започнат борба с комунистическата власт.

След разкритията за Катин, това е нов още по-силен електрически заряд, който ще разтърси поляците и целия свят. Но не и нас, българите, защото атентатът срещу великия папа-поляк бе неуспешен, докато атентатът над българското духовенство успя.

Така нареченото българско христолюбиво войнство бе рекрутирано от верни на Московската патриаршия расоносци.

Над нашето минало, над нашите традиции, над бъдещето ни бе положена тежка надгробна плоча. България от държава на духа се превърна в територия на чалгата. И децата ни се разбягаха по четирите краища на света...

Едно момче, което почти всяка вечер е на екрана на някаква телевизия, заяви преди Великден, че голямата му мечта е да възкръсне любовта помежду ни, да престанат противопоставянията и черногледството... Очевидно на него му се искаше да възкръсне някогашната България, тази която не прокуждаше чедата си, а ги привличаше неудържимо.

Мили момчета и момичета, нали, за да има дори усещане за възкресение на България, трябва да признаем, че тя беше разпната и все още не е свалена от кръста. Само фарисеите и потомците на Пилат Понтийски не виждат раните й, не чуват стоновете й...

Изборът е ваш.