Българският чадър над убийците на Марков

    

Няма, разбира се. Има я налице единствено ярко изразената воля да се замажат следите на виновниците за престъпленията на тоталитарната НРБ. И тя личи релефно от начина, по който натоварените с тази задача дават "бой последен" срещу опитите да бъде осветена една от най-тъмните страници от необявената гражданска война в най-новата ни история.

В статия на Драгомир Иванов във в. "Дневник" се изброяват почти всички подлости, с които се контраатакува в момента възобновеният интерес на британските власти към нещото, което би трябвало да вълнува предимно нас, българите.

Колегата Иванов припомня например за намеците по адрес на жертвата, че била свързана с ДС (на принципа "не е чист, защото е имал допир нас").

Ще добавя, че най-агресивните "защитници" на разпънатия чадър над убийците стигат дотам да обвиняват самите англичани за престъплението с мотива, че българинът бил ... техен агент. Ами да, в квадратните глави на маршируващите духом звучат само маршове, те не могат да си представят живота без вербовки, зависимости, команди и йерархия.

Сега натовареният да дава интервюта по темата следовател Андрей Цветанов подхвърля напоени с битови миризми парцали от следствието с очевидното намерение да печели още малко време до 11 септември. Тогава изтича срокът и влиза в действие удобната давност - "следствието не приключи, но забравете!".

И едновременно с това началникът от отдел "убийства" за пореден път се изказва презрително за журналистическото разследване на колегата Христо Христов, чиято книга "Убийте скитник" е на убийствено далечно разстояние като фактологически труд по делото от всички брътвежи и увъртания на официалното следствие в София (то в Лондон няма как да бъде, документите, които уж ги няма, са тук, както и пазителите на тайните около тях).

Публикацията на Христо Христов е единствената българска книга, която се е превръщала в световна новина от много десетилетия насам. За нея съобщиха всички световни агенции именно защото е сборник от документи, абсолютно неизвестни на широката, а дори и на доста по-специализираната публика.

За Христов обаче натовареният да печели време следовател Цветанов говори като за "някакъв журналист" и неговите писания. В съзаклятническия разговор, поместен във в. "24 часа" под формата на интервю, Цветанов дори не споменава името на Христов, а и медията-домакин на това вестникарско "събитие" явно не гори от желание да припомня, че поне един между нас е измил лицето на гилдията с усилието си да стигне до дъното на една от най-дълбоко прикриваните тайни на комунистическия режим.

Може ли някой български писател да се похвали с нещо подобно - например някой от онези, които по другарска линия получават обезценените вече държавни отличия от агент "Гоце"?

Един от тях, впрочем, подписващ се като Петър Христозов (горд, че бил генерал от съветското военно разузнаване), каза в телевизионно предаване, че писателят Георги Марков „дрънкал" по чужди радиостанции. "Дрънкал"! Една дума, а колко много злоба и омраза има в нея, когато е употребена срещу един от малкото символи на разбунтувалата се интелектуална съвест срещу комунистическата диктатура в България.

Ето заради всичко това Анабел Марков, най-близкият човек на талантливия ни сънародник, умъртвен по особено мъчителен начин, агонизирал близо 4 дни, ни чувства толкова далечни. Гостувал съм в дома й край Лондон. Тя вече беше решила никога повече да не говори пред български журналист, дори пред такъв, приятелски допуснат в собствената й къща. Разбирам я. Уважавам волята й.

Никога не съм цитирал нашия разговор и няма да го направя без нейно разрешение (а и тя може и да не помни подробности, мина доста време).

Всичко, което можах да направя, е да припомням случая. Правил съм го година след година всеки септември, докато бях водещ на телевизионно предаване (независимо от оглушителната медийна тишина сред заобикалящата ме "конкуренция" ). И за момент си помислих, че припомнянията може и да не са били съвсем напразни, щом отново се заговори за погребания под тоновете лъжи и манипулации случай с убийството на Георги Марков. Но съм се излъгал.

Излъганите са всички, които наивно вярват, че "днешната власт не е като вчерашната". Вчерашни се оказват всички "верващи".

Любо Марков е убеден, че машината за бавене на времето отново е в пълен ход.

"Имитират дейност", отсича той. И добавя, като становище на семейството, позиция и на брата, на Никола Марков: "Не искаме компенсации. И да бъдат присъдени, ще ги дадем за благотворителност. Искаме само истината, а тя, според нас е, че Георги е убит и то именно от ПГУ на ДС".

Любо Марков знае по делото повече от всеки друг. Разпитван е многократно и тук и в Скотланд ярд. Говорил е и с хора, чиито имена не иска да споменава. Твърди, цитирайки следователите Богацевски и Карайотов, че казаното от съветския шпионин Калугин за ролята на КГБ и за поръчката на София "съветските другари" да помогнат за убийството на Георги Марков е факт, доказан у нас преди сензационното изявление на Калугин (от което той се отметна по-късно). "Но, след това, през 1993-та "Желю се скри, Карайотов и Богацевски бяха отстранени, а Татарчев постанови, че по делото не могат да бъдат предоставени документи от съображения за сигурност".

Ето така се завърта омагьосаният кръг, над който стърчи чадъра на високопоставеното покровителство върху лъжата. Именно това е българският чадър, който никак не е мистериозен. Можете да го видите навсякъде в публичния ни живот - от бизнеса, до нейния пратеник във властта, раздавача на ордени.

http://ivo.bg